Интервю с авторката Али Конди - „Кръстопът” – между трудностите, болката и истинската свобода на избора

Али Конди е бивш преподавател по английски език. Живее със съпруга си и тримата им синове край Солт Лейк Сити, Юта. Тя обича да чете, да тича, да похапва и да слуша как мъжът й свири на китара.
В антиутопията й „Подборът” правителството отговаря за всичко в живота на хората. Така е уреден и бракът между седемнайсетгодишната Касия и най-добрия й приятел Ксандър, страхотно момче, за което повечето момичета биха се радвали, ако бъде определен за техен партньор. Но възможно ли е истинската половинка на Касия да е Кай, странен и мълчалив младеж? В продължението на „Подборът” - „Кръстопът”, Касия напуска сигурността на Обществото, за да открие Кай, който е изпратен в далечните провинции, където най-вероятно ще срещне смъртта.
Сюзън Карпентър е автор на рубрика за литература, озаглавена „Не само за деца”, която излиза в популярния сайт Los Angeles Times. Ето какви въпроси зададе тя на Али Конди.
Казвате, че трилогията е за момиче, което се учи как да прави своя избор. Какво ви привлече в тази идея?
О.: Имах страхотни родители, които винаги са ми давали възможността сама да вземам решения. Едва по-късно осъзнах колко рядко е за едно момиче да чува думи като: „Можеш да бъдеш майка или да направиш кариера, можеш да бъдеш и двете или пък да избереш да постъпиш по съвсем различен начин”. За мен тази тема е много важна, много лична.
Голяма част от действието в първата книга се случва в Обществото, където всичко – от храната, която хората ядат, през музиката, която слушат, и човека, за когото трябва да се омъжат - е определено предварително. Защо Касия бяга толкова далече от този свят в „Кръстопът”?
О.: Едно е да кажеш „Аз избирам любовта, избирам свободата”, съвсем друго е да го докажеш. Мисля, че и аз, и читателите имахме нужда да видим как тя го прави наистина. В границите на Обществото щеше да й бъде невъзможно. Исках тя да избяга, да почувства трудностите и болката от избора, който е направила, но също така да усети и истинската свобода.
Касия трябва да вземе няколко трудни решения – дали да се подчини на правилата на Обществото и най-вече – да избере истинската си любов, Ксандър или Кай, а и двамата са достойни за любов. Споменавали сте, че и в двамата герои има черти от вашия съпруг. Разкажете ни повече за това.
О.:Мисля, че мога да кажа, че умея да правя избор между доброто и злото в живота си. Но винаги ми е било трудно да правя избор между нещо добро и друго, също толкова добро. Исках героинята ми да бъде интересна, да се изправи срещу това най-тежко според мен предизвикателство. Едно от нещата, които много харесвам в съпруга си, е, че той има множество и различни умения. Когато го срещнах, беше учител по английски език. Пише поезия и свири на китара. Мина време и той реши да се занимава с икономика и това му се удаде, защото освен артистичната си страна, той е и много аналитичен и има добре развита логика. Дадох на Ксандър по-аналитичните и харизматични черти на моя мъж, а на Кай – по-загадъчните, по-творческите.
Основната част от действието в „Кръстопът” се развива във Външните провинции. Когато ги описвахте, навярно сте имали предвид природата на родния си щат, на Юта?
О.: Родена съм и съм израсла в Южна Юта. Все още живея в Юта, в Солт Лейк Сити, но пейзажът на детството ми беше изпъстрен с червени скали, със стръмните каньони и с всички тези места, които сте виждали в апокалиптичните филми като „Планетата на маймуните” или „2001: Една одисея в космоса”. Природата е поразяващо красива, но същевременно навява и чувството за надвиснала опасност. Един по-силен порой, и всичко може да бъде отнесено по пътя на водата. Харесва ми това чувство за тревожност. В книгата Касия много време се катери сред планинска формация, която нарича „Разлома” – един хибрид между каньона Зайон и всички други места, сред които израснах и се катерех като дете.
Касия казва, че Външните провинции са място, където светът се променя. Това е място на началото и на края, място, където човек може да бъде или всичко, или нищо. Защо този пейзаж създава такава двойственост?
О.: Да, и това чувство е породено от личен опит, от катеренето из тези каньони. Родителите ми ни водеха там всеки уикенд, когато бяхме малки. Спомням си как гледах каньоните и си мислех: „О, колко съм малка!”. Природата ми показваше, че ние, хората, бяхме наистина незначителни в сравнение с нея. Някак е плашещо и обезкуражаващо, въпреки че познавах и обичах това място.Същевременно катеренето из тези каньони те прави човека, който си, и в огромна степен там си много повече себе си, много по-уверен. Каньонът не го е грижа за теб. Използвах подобно изречение в книгата. Той не се интересува коя и каква съм аз, но едновременно ме смирява и ми дава сили да повярвам в самата себе си. Само една такава дива природа може да предизвика подобни чувства у хората.
Източник: Latimesblogs.latimes.com